Последвах Белия заек. Тогава не знаех, че е Белия заек. Знаех само, че е бял и че очевидно е заек. Издадоха го оптимистично вдигнатите уши. Може би и затова го последвах. Отчаяно се нуждаех от нещо оптимистично, пък било то и заешко. Обичам заешко, особено заешко задушено, но се получи заешки задушевно, защото там, на където избяга белия заек, се разкри невиждана гледка. Бях попаднала в Абсурдистан. Отначало, понеже бях заразена с оптимистичен вирус или заешки грип, не съм сигурна, помислих, че съм в Абсурдисландия, но се оказа, че разсъждавам твърде западно...
   "Тук всичко е наопаки." - каза ми Белия заек - "И за да си права в нещо, за да успееш, за да оцелееш дори, ти също трябва да си наопаки". "Това не значи, че трябва да съм обратна, нали?!" - разтревожих се аз. "Не е задължително, но определено помага" - осведоми ме Белия заек и ми посочи Розовия заек. "Виж него, той отначало управляваше трамвай, в нашия случай  - раздрънкана гъсеница, която е най-популярното обществено превозно средство в Страната на чудесните абсурди. Сега обаче има преуспявща кариера на ПиАр на различни Алиси, Алисии, Венери Милоски, Горгони, Аполони за милиони и други митични същества". "Доста е ексцентричен" - забелязах аз. "О-о-о-о, меко, твърде меко казано" - поправи ме Белия заек.
   Докато продължавахме да вървим в изцяло новата за мен градска джунгла от селски тип, която Белия заек наричаше "Чудната гора" се зачудих къде е гората и ако я има какво и е чудното. "Чудното й е, че е невидима, моето момиче" - за пореден път ме осветли моят спътник. "Невидима в смисъла на не-видяна-повече-от никой ли?! - зачудих се аз". "Имахме си един Поп Купа, сърцат един такъв, ако ме разбираш. Който дойде от осем царства в деветодупчестото царство на Абсурдистан, за да си върне чудните гори, които само той знаеше, че са негови. Как не задигна и чудните мостове ми е чудно само. Поп Купа или Дядо белобради говори бавно, за да изглежда, че говори мъдро и е муден, за да изглежда замислено вглъбен в извънемпиричното. Той е факир, който успя да накара чудните гори да станат чуждите гори. "Уау" - искрено се възхитих аз. "И това си е талант".
  Но шоуто на талантите тепърва предстоеше. Белият заек ме заведе да гледам на първи ред. То и друг ред нямаше, защото както той ми обясни, манталитетът тук е такъв, че всеки държи да е на първи ред. Затова редицата е дълга и единствена, макар и с не добри места за видимост, но принципът бил важен. На сцената на шоуто на талантите видях същество с божествено тяло - с тялото на Буда, чиито талант не беше много ясно изразен и то беше по-скоро известно с това, че е известно, но твърдеше, че е притежавало 1786 Алиси в "жакузита - макузита, че може да изяде 1786 кебапчета за 1786 секунди, в което вече всички бяха склонни да повярват. Там се мъдреха и плеймейтки. Алисия, чието истинско име беше Алиса, а всъщност, както и по-късно разбрах - Димитричка, разхождаше гордо новите си два таланта. "Сига вече съм истинска звизда" - каканижеше меко тя. Анаболни чудовища, изяли преканено много анаболо - съдържащи и психотропни гъбки гларусовидно изтягаха телеса на близо. В мутрите на мутрите мъдрееха само мъдреците им, а те мандрахерцаха край миндера своите...шашки. И политици не липсваха. Жонглираха с човешки съдби, които винаги изпускаха и бюджети, субсидии и помощи, които винаги улавяха. Белият заек ми обясни, че това е посткомунизъм. Стана ми интересно.

  Попитах Белия заек дали е имало комунизъм в Страната на чудесните абсурди, а той ми отговори, че именно комунизма я е превърнал в това, което е - Абсурдистан на колелца. "Защо на колелца?", зачудих се аз. "Защото всеки от нас - съществата от Чудната страна я носи в себе си като раздрънката каравана където и да отиде по чудния  свят. В спомените си от "онова време", с "онези стари муцуни", празните рафтове по магазините, шарените опашки - социалните мрежи на бабите и дядовците, майките и бащите ни, които постваха купони за хляб и чакаха портокали на нова година. А годината, която идваше все беше Годината на маймуната, на такива ги правеха. Странното е, че машината за промиване на мозъци - комунизмът е едно перпето мобиле и ще работи вечно, а тези мозъци, опиянени от утопични идеи, приказки на търкалета за братство, равенство и идилия, които не могат и не бива да съществуват (защото равни ли са тези, които са учили и инвестирали в себе си и тези, които ги мързи, тези, които работят, и тези, които нямат такова желание?!) са епидемия с чудовищни размери. И дори Моисей да ни превежда 40 години из постинята, ще сме изгубени в превода, а поколението, което трябва да изчезне по естествен път, за да се започне на чисто, ще оживее и пребъде в мозъците на синовете и дъщерите си, заразени по рождение". "Хей, Белия заек, толкова черноглед стана, че скоро няма да е оправдано да си нищо друго освен Черния заек". "Розовите очила не ми отиват" - сряза ме белопухия дългоушко. "А аз те мислех за оптимист". "И аз се мислех за такъв, когато гладът не ми пречеше да мисля". "Дефицит на моркови ли има?" - полюбопитствах аз. "И на домати, и въобще на всякакъв местен зарзават. Всичко е вносно с вкус на пластмаса или ГМО с вкус на пластмасова маса". "Затова  ли имаш две пухкави опашки?" - разкикотих се аз. "Не са опашки и не са две, а четири, с отчаяние в гласа ми отговори Белия заек.
   "О, станало е късно, аз май трябва да си тръгвам" - от неудобство погледнах спрелия си часовник аз". "Съжалвам малката, но както се пее в една песен на Орлите за един хотел на разбитите сърца и разбитите надежди - тук можеш да се чекираш когато пожелаеш, но не и да си тръгнеш от тук. Или поне не и Абсурдистан да си тръгне от теб." С ужас в погледа усетих как потъвам и това чувство не ме напусна до днес. Защо ми трябваше да последвам Белия заек?!
 

:):):)